ЗАДУШНИЦА И ГРАДЪТ НА МЪРТВИТЕ
Преди да обясним връзката между панихидите в православната църква и заупокойните практики в древна Тракия и Египет от старото царство, искам да разчистя от пътя на търсещия ум, поне част от плътските предразсъдъци и заблуждения. Първо нека разсеем заблудата, че древните са вярвали в прераждането (в неговия популярен днес смисъл). Изключителната грижа, която полагат траки и египтяни за тялото и отделните му елементи, като разделят частите на посветените (после отново ги съединяват, но по образа на Божествения порядък) ни говори за почитането на мощите на осветеното тяло като вечно обиталище, подслонено в храмове, могили и параклиси (от там е православната традиция храмовете да носят имената на светии, чиито мощи пребивават в тях). Покойникът остава във връзка с тялото си, като към него могат да се връщат и присъстват и други елементи от многоизмерното му същество. За сведение във Ведите (като най-старата в Индия арийска литература ) не се говори за никакво прераждане. Изобщо за древните, прераждане съществува единствено в смисъла на НОВО РАЖДАНЕ – трансформация, която се извършва мистерийно (за посветения), за да може да продължи Пътя си във Вечността…
Паническият ужас или пренебрежение, достигащо до пълно незачитане, които изпитват агностици, атеисти и голяма част от протестантите, идва от непознаване Духовната природа на творението и разбира се от неразбиране Божествения Замисъл за него… Такова лековато отхвърляне е в следствие на подсъзнателния страх от смъртта и от невидимия свят и не е никак здравословно за никой от гореспоменатите презрители. Но в дълбочина проблемът е, че и църквите отдавна са загубили знанието си за мистичното. Можем да ги оприличим на диваци, които се гордеят с велика цивилизация, руините на която обитават, но не познаващи нейните древни знания, технологии и не могат и да ги ползват, поради което живеят първобитно. Затова днес такива са толкова обезсолели – безполезни и безсилни. Затова посланието им за отвъдния свят е бедно и не могат да разкажат почти нищо за обиталищата в горната земя (Терра-Кея), обещаната им от Спасителя, там където е самия Той скрит от света, която ще се яви заедно с Него, когато дойде отново като Бог, който е все во все (всичко във всичко)…
Заупокойните практики са познати още от праисторическата епоха на първото човечество. Всъщност от началото, когато първите хора са се сблъскали с неизбежността на смъртта. Но и са го осмисляли като преход и състояние (подобно на съня), което също е временно. И са вярвали, че това състояние не им пречи да имат общение с любимите си хора. Дори археологическите изследвания потвърждават, че в неолитните жилища телата на покойниците са били вграждани в основите на самите домове, за да осъществяват връзка на обитателите с предците и така да осигуряват помощ от отвъдното. Не трябва да бъркаме обаче това духовно съжителство с викането на индивидуални души в спиритически сеанси от врачки и викачи на мъртви. Това и някога и сега е опасно и скверно. Не само за потенциалните измами и злоупотреби на фалшификатори, но най-вече, защото така се отварят врати за феномени от света на мрака и демоничното…
Но литургичното общение, т.е. общението през (във) общността на избраното човечество, което живее в своя Създател, от Битието на Когото всички черпят съществуване (и починалите и тези, които са още в плът), е Тайна позната и практикувана през всички епохи от поклонниците на Бога на Живота. Няма разделяне между човеците, пребиваващи в Него. И тук и отвъд тлението, за Него наистина всички са живи. Панихидите като съхраняване на паметта на починалите са познати в древния свят като средство за съхраняване живота на името (от там идва обичая на именните дни да се казва: „да ти е живо името”), което като елемент на човешкото същество, съдържа в себе си паметта и интелекта на покойника. Например в града на мъртвите в Египет (мястото на поклонение и принасяне дарове пред мощите или образа на починалите) се осъществявало съпричастието между живи и преминали отвъд, чрез формули и действия, който „хранят” духовните елементи на покойника. Основна тема в свещената литература на древните посветени измежду египтяните, е отвъдния свят. И ежедневието е било подчинено на приготовление за живота отвъд и жива връзка още приживе с отвъдното. Даже са приготвяли своите гробници (вечния си дом) още от младини… Но в следващите епохи Божествените тайни се профанизират до суеверие и магьосничество. Текстове от това време оплакват тогавашната действителност. Разказват за това, че вече и жреците не разбират истинското съдържание на йероглифите (светите образи) и мистериите, но изпълняват празни ритуали. Всичко това довежда до крахът и падението на великата цивилизация създадена от царете – пастири дошли от Тракия – древните Таласократи (владетели на моретата според Херодот). Те въвеждат фараоновите инсигнии на властта – пастирския бич и фараоновия жезъл (с форма на пастирска гега). Факт е обаче, че древните писания преписвани хилядолетия наред по стели, стени на гробници, саркофази и храмове и разбира се папируси датират от епохата на предпотопното човечество. (Подробна фактология за това може да прочетете в поредицата „Тракийското Писмо Декодирано”). Напълно погрешно тези текстове са наречени от египтолозите – „египетска книга на мъртвите”. Няма такова нещо. Оригиналното им заглавие е „Пътят за преминаване отвъд (към Светлината на Деня)”. Древни свещени текстове отъждествяват книжника Ани (автор на най-старите египетски текстове) с патриарха Енох (прадядо на Ной) – първия посветен, който според старозаветните св. писания и по-късните апокрифните книги е заведен /грабнат/ от Бога в небесните светове, където е видял и чул тайните , които и записва и предава на верните последователи на Пътя… Темата крие велики тайни, чието място не е тук да се разкриват. Целта ми е да предизвикам търсещите да погледнат с други (отворени) очи по темата…
Само ще добавя, че така наречените „митарства” познати в църковните предания и трудове на свети монаси и отци, с всичките им спирки /гранични станции/, при които, за да се премине и продължи нататък, трябва да се даде като „мито” – било добри дела извършени приживе, било познание /молитви – заклинащи формули срещу демоните/… Тази традиция произхожда именно от Еноховото описание (с йероглифи) на прехода между световете. (Повече за това може да прочете в четвърта книга от поредицата „ Тракийското Писмо Декодирано”) Тези негови текстове са ползвани и от Христовите апостоли и отразени в Новозаветните писания /св. ап. Юда ст.14/. Митарствата обикновено се отнасят за покойниците в пътя им отвъд, но за посветените те са последование още в този свят, доколкото делата ни тук определят нашата участ във вечността.
А как да помагаме на любимите си покойници, пък и те на нас…? Чрез съпричастието в една общност Духом, ние можем (според Христовите апостоли) да се молим и да даваме прошка (за несмъртни грехове), както и да продължим техните добри начинания и дела, което се досещате им „дава” допълнителни „средства” за „плащане таксите” отвъд… А и те могат да ни съдействат, заедно с прославените светии, във всичко, в което те са победили и побеждават, през Духа на Живота, чието Дихание в човека всички ние унаследяваме чрез нашите предци и родителите ни… Такова съпричастие между нас и любимите ни покойници и светиите, в нашата старо-обредна традиция се изпълнява в общата осветена трапеза. Освен установяваща духовната връзка, тя служи и за благотворителност в раздаване храна и облекло на бедни и нуждаещи се от името на покойника.
На религиозни човеци, които ще възразят, че само Вярата (и то приживе) спасява, ще кажа:
Да, само Вярата спасява, но Тя не е мъртва идеологическа конструкция и промоция към църковна принадлежност или говорилня от цитати и многословни молитви. Но е изповед (поведение), която съдържа Силата на Думите и Делата от Христовия Дух, които нямат ограничения в пространството и времето, но владеят и отвъд смъртта…
Понякога като наблюдавам така наречените „ живи” около мен, си спомням думите на Христос към един свой предполагаем последовател: „ …остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти ела и Ме следвай…”. Наистина мъртвешкия сън (на слепота и безчувственост), който сънуват човеците тук на тази земя, със сигурност ще прерасне в кошмар след смъртта им. Всъщност дали наистина града, по чиито улици вървим, не се превръща в град на мъртвите, на мъртвите духом… И обратното, когато стоиш пред паметника на живял смислено и достойно свой предтеча, се замисляш, дали всъщност тези –„мъртвите” в Бога не са истински живите, чиито град е във вечна Светлина…
А вие – събудихте ли се вече за Деня или сте още в града на мрака?