Ползата от „Тракийските хроники“ за духовната ни култура, част четвърта

Между многобройните епитети и Божески Имена на предновозаветното Христоявление в Тракия (с които Имена читателят може да се запознае по-подробно от прочита на книгите от “Тракийските хроники”) е и това на Туонх-Ра (Тонг-Ра), означаващо буквално „Възкръсналото Слънце-Слово”, сиреч „Възкръсналият Христос”. Неправилно е то да бъде противопоставяно на историческия Христос и разбирано като някакъв езически бог – Тангра, както правят някои изследователи съвсем манипулативно, припознавайки това име в чуждоземни теоними и топоними, с цел да отвлекат българското самосъзнание към тюркски и други далекоизточни групи и езикови семейства, което е умишлено и преднамерено инжинирано поведение на определени съвременни кръгове, защитаващи чужди за българщината идеологически влияния и амбиции. Тъкмо обратното – името Тонг-Ра („Възкръсналото-Слънце-Слово”) напълно отговаря както на слънчевия култ, с които предците ни отъждествяват култа към Възкръсналия Христос – Диона (Слънцедатния)-Исус, така и на почитането на Божественото Слово (Ре-чта Божеска), от което произхожда и името на техния език – „бог-арски”, сиреч „бого-творчески”.

Тук е важно всеки да разбере, че съществуващите съвременни полемики относно религията на нашите предци нямат никаква легитимност, ако не взимат предвид собствената изповед на тези наши предци, т.е. самото свидетелство на родните автори на свещените писания (които са поместени в сборника), които изповядват и нарочно споделят с чадата си своето Самосъзнание и своята Вяра, с надеждата и те на свой ред да ги съхранят и предадат по-нататък на своите потомци. Няма никакво съмнение, че предците ни се самоосъзнават като християни, и то още от времената много преди въплъщението на Божия Син, а още повече и след възкресението Му, през епохата на апостолите и църковната проповед. Това е така, защото предците ни са “пили направо от извора”, черпейки Божествена информация от първа ръка – най-напред от пророците-оракули на Дионът Исус (Слънцедатният Исус), а в новозаветните времена – лично от първоапостолите Христови – Андрей и Павел, за което свидетелстват и книгите – Деянията на Апостол Андрей и Деянията на Светите Апостоли (също поместени в сборника). От първата от тези две книги става пределно ясно, че Апостол Андрей, когато посещава нашите предели, обръща към Вярата малцина гърци-езичници, пребиваващи там (както и юдеи от еврейските общности на диаспората), но преди всичко утвърждава вече Вярващия в Бога-Христа народ на траките, над който изрича съдбовни благословения, пророчества и обещания, като наследници на Божието царство (виж Деяния на Ап. Андрей, гл. 5).

Важно е също да се отбележи, че според “Деяния на Апостолите”, в сън от Бога, на Апостол Павел се явява македонец, които го призовава на помощ. Осведоменият читател сигурно вече знае, че по апостолско време съвременниците на Павел (както и самият той и целият елинистичен свят) са добре запознати с делото на Александър Велики Македонски, и под името Македония разбират цялата територия, владяна и управлявана още от времето на баща му – Филип II Македонски (който и дава името на Филипо-град (Филипопол) – днешния Пловдив). Че под “Македония” авторът на книгата Деяния на Апостолите (Св. ап. Лука) разбира освен римската провинция с това име, също и териториите на юг от Хемус (Стара планина), включващи Тракия (малка Тракия) и нейното тракийско население, личи от последвалата мисия на Ап. Павел, който, като се покорява на небесното видение (виж Деяния на Апостолите, гл. 16, 17), предприема пътуване точно в тези предели, и посещава градовете и областите не само с македонско, но и с тракийско население. Самите македонци също са траки-едони, от където идва и наименованието Ма-ке-едония (където „Ма” на тракийски означава „земя, място, местообиталище”; „ке” = „където са”; и „едони” = името на тракийското племе). Тяхната вяра е идентична с тази на всички останали траки, защото се знае, че са почитали от най-древни времена Бога Дион-Исус („Слънце-датния Исус”, когото гърците наричали Дионисос), а това се потвърждава и от книгата “Нави” (също поместена в настоящия сборник). От това, че Апостолът бива повикан от Божий човек от нашите предели, може да се заключи, че мисията на Ап. Павел е предизвестена и очаквана от траките, като сбъдване на пророчествата по тези земи за идването на техния древен Бог в плът сред човеците.

Само така, гледайки през очите на тракействащия християнин, можем да проумеем за кой “непознат Бог” говори ап. Павел (в Деяния на Апостолите, гл. 17:23-28) пред слушателите на Атинския Ареопаг. Там той посочва и произхода на олтара на този Бог сред невежите гърци ¹, като споменава и Божествения поет ² и последователите на неговата школа, като светители между атиняните, като пророци, разкриващи произхода на посветените от Всемогъщия – Невидимия Бог и техен Създател. Павел недвусмислено заявява на гърците, че точно Този непознат и чужд за тях Бог, чийто олтар стои сред тях, издигнат в миналото от посветените, е Господ Иисус Христос, когото Апостолът Христов им проповядва. Амин („Невидимият”, „Скритият”) – едно от Божеските имена, което разкрива най-точно скритата и невидима вездесъщност (всеприсъствие) на Божествената природа и естество, красноречиво проповядвано от Павел пред Атинския Ареопаг, е така типично и познато в Тракия и Египет от най-дълбока древност! Това Господно Име е преминало от тракийските призовавания – в юдейската и в християнската традиции и стои непоклатимо и до днес, не само като епитет и Име на Християнския Бог ³, но и като израз, които сам Бог Иисус използва всеки път, когато произнася (тракейства) Божествените Тайни: “Истина, истина (буквално – „Амин, Амин”) ви казвам…”, а не на последно място и като молитвена формула, защото всяка молитва завършва с „Амин” („Да бъде!”).

Това, че Тракийското християнство се отъждествява с Павловото (в смисъл на Учението Христово преподавано от Павел и школата от неговите съподвижници), става ясно и от Павловото богословие, което е орфическо по своята същност ⁴, от маршрута на неговите мисионерски пътувания, както и от оставеното от него трайно наследство от многобройни християнски общности по нашите земи, просъществували чак до късното средновековие и турското робство, които християни са се наричали павликяни (по името на Павел, а не по някаква, вменена от пропагандата на византийската църква, еретична доктрина).

Това доказва, че българите (траки) са прегърнали Апостолската Вяра, много векове преди т. нар. „покръстване”, извършено под византийски контрол, при царуването на княз Борис. Това се потвърждава недвусмислено и от книгата Арих (също поместена в сборника). Така не остава вече място за каквито и да е повече недоразумения (или умишлени спекулации от тези, които целят да отделят Тракийската Вяра от тази на Аспаруховите българи), тъй като хрониките на светите арихи неопровержимо доказват, както етносния еквивалент между гети (тракийското племе гети, наричано от ромеите – готи) и Аспаруховите българи (самоопределили се като бог-ари, по името на свещения бог-арски, сиреч „бого-творчески” език, който говорят всичките тракийски племена), така и унаследяването на Едната обща Свето-отческа Вяра, предавана от поколение на поколение, от бащи на чада. От книгата “Арих” от сборника, читателят ще научи за оригиналното Християнство на Кубрат и синовете му.

Това не би трябвало да учудва никого, дори преди тази публикация, ако беше зададен своевременно въпросът – какво християнство е изповядвал Кубрат, след като твърдо знаем от артефактите на археологическите находки и инсигниите от погребението му, че той е бил поклонник на Бог Иисус. Ще каже някой лаик – византийско “православие”, но при задълбочен анализ ще се убедим, че това е неправдоподобно, дори напълно невъзможно. Защо ли? Защото по онова време не съществува съвременният вид протестантско вероизповедание, в което няма култ, нито литургична богослужебна практика, при което е достатъчно просто да имаш и четеш една мисионерска библия, за да се считаш вече за правоверен. Защото и от самото погребение на този български държавник става ясно, че предците ни са служили на Култа към Бога-Христос, обслужван от жреци, посветени в йерархично свещенство, и от тайнства, които изискват храмови помещения. Не е възможно тези жреци (свещеници) да са били гръцки “православни” наемници, защото чужда религия на чужд език, изповядвана от техния цар, поданиците на Кубрат не биха търпели нито приживе, нито след кончината му. Нито пък дори самият хан Кубрат би приел такава неестествена среда за своята най-интимна духовна територия, освен ако не приемем абсурда, че той е бил поставена от Византия марионетка (което се опровергава напълно от послешните исторически събития). Но отговора относно естеството на Християнството на Кубрат ние намираме в летописите на арихите от сборника „Тракийските хроники”, защото там виждаме, че става дума за една многовековна традиция, идваща от най-дълбока древност и утвърдена от апостолите Андрей и Павел (както става ясно и от книгите, описващи техните Деяния, поместени в сборника). Защото доказателствен за това, че Божеското Име, което проповядват Апостолите Христови по нашите земи, е добре познато от предците ни, е самият факт, че те не се възпротивяват на евангелското послание, като на чуждоземно и натрапено.

В известието на Павловото пратеничество относно Тайната на Името Божие, чрез “което ще се избави всяка твар”, когато повярвалите Го призовават, прозира отново автентичното тракийско Призоваване на Всесилата, чрез Тайната на Името, Което съдържа в Себе си съзидателната творческа мощ, едновременно да унищожава, но и да извиква в съществуване съ-бития и същности. Това типично орфическо виждане на духовните реалности е утвърдено и в разкриването на тайнственото Име на Бога в Апокалипсиса (Откровението на св. ап. Йоан), където като “Алфа и Омега” на Божието Слово, то е „Тракийският меч двоуст” (в оригиналния текст „Ромфея Дистомос”) на Тракействащото Шествие на Божиите Живи Думи-Същества. Именно затова, навсякъде в “Деянията на Апостолите”, христовите ученици свидетелстват за Силата на Името Иисус Христос, като идентично с името на самия Господ-Бог (защото Господ на иврит се произнася “Адонай“ и се отнася само до Всемогъщия Бог, което в Тракия е съответно – “Дионай”).

Друго забележително и типично „тракийско” дело, описано в Деянията на апостолите и документираните ранноцърковни прояви, е възстановяването на Езика на Първочовечеството при изливането Дара на Духа на Петдесетница. Проява на Светия Дух са и пророческите – оракулски и тайновидски способности, загубени отдавна в палестинската еврейска традиция, но обещани в пророчеството на пророк Йоил, както и останалите свръхестествени харизми (сила за вършене на чудеса и знамения), всички от които са все типични примери за “тракействания” между посветените на народа на Дион-Исус, още от епохата на древните светии преди Боговъплъщението. Тук е необходимо да се поясни, че Този Духовен Език и тези Пророчески Дарби, проявени у апостолите в „говорната реч” (гласолалията) и „образната реч” (пророческите видения), всъщност възстановяват предвечните основания на народа на Христос, които са – родните небесен Език и небесна Писменост, с които Духът Божий пише на скрижалите на сърцата. Заедно с Новия Ерусалим (който в тракийската традиция е Йерус, слизащ в Салим) – отвъдния град, на който архитект и строител е самият Бог, (духовно измерение, описано в Апокалипсиса на Йоан в Библията), те възстановяват обещаната вечна Родина и Дом (който е отвъдният континент Теракея, според книгата Лонгинус) на избрания народ на бого-посветените (събрани измежду всички нации), и оформят самосъзнанието на приелите Иисус за свой Бог и Цар, като граждани на небесния град и принадлежащи на Христовия народ. А на нас и нашия народ, Бог е дал това заради светите ни отци, които е възлюбил от по-преди, още от създанието на света. И ако чуждите по плът, заради искрения си копнеж и вяра придобиха чрез Духа – Бога и Езика Му, колко повече ние трябва да сме ревностни за това, което ни принадлежи по родственото право и заветните обещания към светите ни предци!

Като обобщение на всичко казано дотук, важно е да се отбележи, че свещените текстове в сборника на Тракийските хроники, са от онзи особен род четива, които не са просто разкази-изложения, достойни за преглед „веднъж по диагонала”, но представляват портали към нови за читателя необятни светове – духовни континенти, които разгръщат нова „паралелна реалност” пред погледа ни, при всеки следващ прочит. За да сме способни да чуем и осъзнаем тази „паралелна реалност” с вечно съдържание и значение, е необходима определена умозрителна нагласа на съществото ни, която да позволи на вътрешните ни сетива да се настроят (подобно на “настройката на радиоприемник”), за да могат да уловят финото и невидимото за небрежния и невнимателен „пръв поглед” на разсеяния и потънал в „злободневни” житейски проблеми съвременник. Така, само задълбоченият читател ще може да проникне в свещената “материя” на нашето духовно наследство, където се намират дългоочакваните отговори на вечните и съкровени въпроси. Със сигурност така ще намери тайни, които имат всесилата да променят света. Те, обаче, ще си останат скрити за онези, които презират първородството на предците ни и не копнеят за него.

Защото отговорите на въпроси, като тези: от къде идвам, накъде отивам, кои са родителите ми и какво е наследството ми, какво ме ползва то и как да го употребя полезно, какъв е смисълът на живота ми и крайната му цел, и т.н. и т.н. – определят нашето себеосъзнаване и идентичност, и само доколкото навлизаме в съдържанието на тяхната реалност, дотолкова израстваме като пълноценни личности.