Ползата от „Тракийските хроники“ за духовната ни култура, част пета

Един народ без духовна биография е като безпризорно дете, отвлечено и загубило родителите си. Без свещената си история, той е като сираче без дом и без “документи за наследство”, загубило закрилата на семейно настояще и надеждата за светло бъдеще, прокудено да търси своя дом, семейство и идентитет при чуждите. С публикуването на Тракийските хроники – сборник от свещени текстове, възстановяващи ни духовното битие на предците ни, няма нужда повече да търсим себе си някъде далеч по чужди земи и народности, защото ние вече познаваме ТУК – В ТАЗИ СВЕТА ЗЕМЯ духовните си родители, вечното си (непринадлежащо на други и непреминаващо към други!) непреходно наследство, както и предопределения ни от Бога на отците ни – Светъл Път и Мисия сред морето на народите.

Всеки ден ние – българите приказваме и комуникираме помежду си словесно, без болшинството от нас да осъзнава, че сме наследници на свещен Език и свещени Думи, които съдържат Силите, раждащи съдбите ни. Това поставя всички ни в огромна отговорност за всичко, което се случва не само в нашия живот, но в света изобщо. Знанието, което ни дават тези Свещени писания за произхода и употребата на този Божествен дар – Речта ни, (особено характерна и неповторима за нас, защото от там е названието на етнонима ни, както читателят ще разбере от Сборника), е толкава ценно, колкото е неповторим нашия праезик – Свещения език Бог-арски (Езика на Бога), Езика на сътворението. Той е Инструментът, Оръжието и Творческото начало на нашата лична и народна действителност, естественият закон на всемира, защото в него са видимите и невидимите принципи, по които се движат вселената и човекът, естеството и природата на всичко съществуващо. Архитектурата и свещеното изкуство на прадедите ни винаги следват Неговите призовавания, за да осветят свещената територия и бит, за да населят пространството с Богоявленията на Словото и Присъствието на невидимите Му сили. Повече и по-“навътре” по въпроса, читателят ще намери в самите свещени текстове. Но нека подхожда сериозно към тази свещена територия, защото за разлика от шумно рекламираните по медиите романчета и широко тиражирани сензацийки, в “Тракийските хроники” е пълно с Живот, от който прозорливият читател може с пълни шепи да черпи сила, мъдрост и поука, да се изпълва с надежда и сбъднати мечти. Защото дълбините на паметта (родова и лична) съдържат Речта (Словото) на нашето минало, настояще и бъдеще.

Колкото по-назад във времето задълбочава корените си родословното дърво на един народ, толкова по-здрав е стволът му, толкова по-величествена е короната му, толкова по-изрядни са плодовете му, защото и във времена на духовни бури и суша, то черпи основания и живителни сокове от неизчерпаемите извори на духовното си наследство. Но ако нашата идентичност е присадена към чужд корен, прихваната към чужда цивилизация и вяра, то тя няма да устои на времето и ще бъде погълната от морето на народите.

Малцина си задават въпроса, защо след освобождението ни от турско робство, толкова чужденци и чуждопоклонници се надпреварват да научат и вменят на току-що освободилия се народ, от кои непознати степи той иде и каква азиатска кръв тече във вените му. Но точно това е лукавата цел на душманите – да отнемат от народа ни неговия свещен Произход и свето-отечествена Вяра. Така, без война и армия, само чрез лукаво скроени лъжи, враговете отнемат Отечество и Родина, които първоотците и първомайките ни завещаха, правят българите и на собствената им територия да се чувстват чужденци и скитници. Тази гнусна конспирация манипулира и до днес националното ни самочувствие, като ни отклонява от мисията и призванието, дадени ни от Бога. Номадът не носи цивилизация, защото няма свещена майка-земя и няма отечеството на Заветите на бащите си. Ако е безроден и бездомен скитник, българинът, макар и свободен по плът, си остава роб по дух, защото робът няма род, нито минало, нито бъдеще, нито настояще, защото само синовете-наследници имат всичко това. Затова псевдонаучните фалшификации, които ни сродяват с всякакви източни, степни и упадъчно-мистични цивилизации и култури на азиатска псевдодуховност, изпълняват чужди интереси, противни на нашата идентичност и благоуспех. Тези паразитиращи върху българското самосъзнание лъжливи представи и хипотези, са родили безброй злини на народа ни, защото в самата ни народопсихология, чрез тях са навлезли нихилизмът и заразата на българофобията. А нали е писано:

“да благоуспяваш както благоуспява душата ти…”

. Днес лечителската самоирония на Алеко, се е превърнала в негативизъм на българина към самия себе си и себеподобните, което е корен на всяко злотворство, защото

“да обикнеш ближния като себе си”

или да уважаваш другите, минава през самопознанието и самоопределението в свещеното на предците.

Именно затова е толкова важно за нас преоткриването в тези свещени текстове на свещената ни Земя и Родина, защото тя е естествената първосреда, която независимо от сегашното състояние на държавата и социума ни, е наша кърмилница, защото и до днес “сучем” от нейните извори, въздух, слънце, райска природа и… знамения!!! Тя е напоена с потта, кръвта и песните на хероите, които са отдавали живеенето си (не само смъртта си) и делото си, за да Я населят с достойно за Нея потомство и вечни духовни съкровища. Защото, както читателят ще разбере, всички тракийски съкровища и паметници, оставени от народа ни като послания към нас – техните наследници, са словесни скрижали и “съдове” на Божеското съдържание, които вдъхновяват и съживяват пределите на нашето съществуване. Как може някой днес да е наистина българин, а да не се интересува от това, в Кого и как са вярвали първо-отците и първо-майките на нацията ни? Какво Откровение са следвали, когато са поставяли вечните основи на нашата свещена История, Литература и Духовен Дом? Как можем ние да твърдим, че сме техни наследници, ако не почитаме това, което за тях е било най-свято и ценно? Един народ съществува като народ до тогава, докато има сред него люде, които почитат първозаветите на родоначалниците си, докато е опазено Божеското знание, което го е съхранило, докато Богът Му обитава сред него, докато пребъде Мисията му спрямо народите и човечеството, с която Провидението го е дарило. Всички тези фундаментални Истини и основания на Дълговечния Български Дом са съхранени и опазени от светите автори на текстовете в сборника “Тракийските хроники”. И те ги предават на нас, за да поемем щафетата и факела на Светлината, за да довършим Възраждането на нацията ни, започнато от Възрожденците в близкото минало.