Ползата от „Тракийските хроники“ за духовната ни култура, част втора

Текстовете от сборника “Тракийските хроники” развенчават широко разпространената заблуда относно Християнството като „юдейска секта”, и опровергават фалшивата доктрина за някаква -там „юдео-християнска” цивилизация – понятия, измислени твърде късно и напълно непривични и чужди за древните последователи на Живия Път. Всъщност, оказва се, че именно юдейската религия е изградила своите учения и практики върху вторични тълкувания (днес описани в Талмуда, съставен от сборниците Мишна и Гемара – религиозни предписания и обсъждания от юдейските равини на тема: законодателство, етика и легенди) и частни интерпретации върху по-древните свещени книги, написани от международен елит от пророци (от които мнозина родом – тракийци) – всички те бидейки пратеници-разпространители на Ре-лигията на Ре-чта Божия (Словото Божие), венец на които се явяват и Христовите апостоли. Всъщност именно проповядването на Христос от ранната Църква е напълно в традициите на най-древното Божествено Първооткровение на Словото и Първоезика, така отпечатало се върху човешкото същество и общество, че докато има Писменост и Човешки Говор, докато има цивилизация и пренос на знания, Христовото Учение ще бъде винаги актуално и вечно живо. От кристално-ясната картина за духовните откровения и практики на Боговдъхновената Вяра, които се разкриват пред нас в книгите от сборника, читателят ще разбере, че всъщност Богооткровението за Троичния Бог е най-древната Божествена Теология, съхранена и практикувана в Тракия в обожанието и богопоклонението пред Бога-Син, станало основание на всички по-късни форми на монотеизъм, включително и на вярата на Авраам и Моисей.

Това, че Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог, може да озадачи и шокира мнозина читатели, които лековерно са почерпили цялото си знание за Бог и религия от публичното си основно образование и “сърфирането” си в интернет. Такава констатация, обаче, не е следствие от екзотично-глуповати сензации на антихристи, като романчета от типа “Шифъра на Леонардо”, но е научен и богословски факт, почиващ на сериозни и задълбочени основания, както документално-исторически, така и културно-цивилизационни, отразени в настоящия сборник от свещената литература на предците ни. Те са подкрепени и с неопровержимото свидетелство, което идва от собствените Думи и Дела на самия Бог, описани в Св. Евангелие, където Сам Той свидетелства пред слушателите си, че Е същото познато още от Едем на Тракия, Божество:

“Аз съм Истинската Лозница…”

– едно недвусмислено себеразкриване като Дионът Иисус (Дионисус) – Бога на Тракия, обявен от гръцките профани за техен „бог на виното”. Това обяснява откъде идва Причастната формула, завещана на апостолите Христови по време на Тайната вечеря, когато Господ установи светата Литургия, тъй като тя очевидно не е юдейска практика по произход, тъй като общуването и съобщението с Бога посредством Неговата Кръв и Плът, е абсолютно нетипично за който и да е вид юдаизъм и се счита за богохулство от “правоверните” юдеи. Такъв подход, обаче, е напълно типичен за Тракия, където за разлика от кървавите жертвоприношения, присъщи за еврейското храмово служение, става преосъществяването (превръщането) на безкръвните приноси на хляба и виното, в Тяло и Кръв Божии чрез призователните и сътворителни формули в Христовото Тракийско Богослужение. Така познатата Мистерия на Божия Син в Тракия (която датира от хилядолетия преди християнското благовестие), представлява мистично жертвено отдаване от самия Бог на самия Бог (на Себе си), в което Жертвеният Бог-Агнец, заклан от създанието на света, мистерийно чрез Тракействането, споделя с човешкия род частите от Тялото Си (напълно според орфическата традиция в Тракия, но също и според тази на християнската ойкомения). Това космическо събитие, многократно повтаряно в Христовите мистерии, се случва в историческото време и пространство само веднъж (еднократно) – във физическата действителност на историческия акт на Христовата кръстна Жертва, чрез която човечеството унаследява Бога в Божествената “Плът и Кръв”, в Която се ражда Църквата (Съборът на светиите). При тази мистерийна инициация, човешкото и Божественото се съединяват духовно в една свещена симбиоза като „человечески дял във Божественото естество” и „Божествен дял в человеческото естество”, каквото Богопознание е не само нехарактерно, но дори напълно немислимо за юдаизма. Точно такъв род Богопознание, обаче, е напълно типично за мистичното Богословие на Тракийската хероика и трансформация (метаноя), където Орфическото участие в Божественото Естество (имащо своята приемственост в Апостолското учение за покаянието и трансформацията в последователя на Бога-Син) представлява единението с Божия Дух и “ставане храм” (Орфей – на тракийски означава „храм”) на Божия Дух. Този мистериален акт е възможен само в приемането на Христос Иисус от посветилите се Нему, като съсъди-обиталища на Вездесъщия Бог – напълно според традицията на светите оракули-пророци (на тракийски „оракул” означава „уста на Бога”) на Дион Иисус.

Новораждането от “вода и Дух” в учението на Спасителя можем да умозрим и придобием само в контекста на раждащия Божий Дух, познат в Тракия като Рея („раждащата Словото”), Духът-Майка на Божия Син Дион-Исус. За посветения орфически християнин това придобива смисъл, лично тъждество и преживяване в Божеското семейство, като участие в идентичността на Богородица – Св. Дева Мария, чието Име на тракийски – „Ма-Рея” ни разкрива Тайната на мястото (Ма-) на Светия Дух Животворящ (Рея1). Знаменателните Думи на Спасителя от евангелския разказ:

“Аз съм Светлината на света… Ходете в Светлината, за да станете синове на Светлината…”

още веднъж интимно разкриват и отъждествяват Иисус със Слънцедатния Бог на Траките („Дион-Исус” означава буквално „Слънцедатния Исус”), известен още като “Слънцето на душите” и „Възкресението-Исус”

Следва продължение…