БЪЛГАРСКАТА ПРОШКА

БЪЛГАРСКАТА ПРОШКА

Не знам дали си дават сметка всички „обредо-извършители” и „пазители на традициите”, но  това което наужким правят, не остава без последствия. Къде що има споменаване свещено и божествено, нравственост, морал или добродетелност и милосърдие, колкото и да е станало клиширано, то пак има духовно посещение, независимо от липсата на истинност и искрена покана към невидимото. Защото думите имат значение дори когато са празни. Защото тяхната форма има Кой да изпълни… Затова е вярна приказката–  „внимавай какво си пожелаваш”.  Наистина за мнозинството  празничните действия и слова са станали само пожелателни.  Но въпреки това формата призовава съдържание и всички тези, които се заиграват със светите неща (свет означава посветен на Бога) , непременно са и ще бъдат посетени, но дали ще им хареса резултата–това е друг въпрос… Защото изгрева на Деня и Неговото Слънце (огъня на Духа) може да изгаря и да изважда на светло зверове и хищници. Може да посрамва и погубва губителите. Бог, който наблюдава и бди над българите, разпознава помисли и сърдечни намерения и въздава навсякъде, дори и там където скверно или лицемерно и папагалски се преповтарят  неговите слова…  Така че  и имитаторите да внимават, когато крадат думи и ги обръщат в лъжа, защото ще им се отмери според мярката на претенциозните им думи, ще бъдат изпитани, претеглени и намерени недостатъчни и недостойни, което бъдете сигурни –има своето видимо въздаяние…

Първо да кажем малко за ритуала, а после и за неизказваното и премълчаваното, което съпътства целия  период  на Велик-Денското Тържество…

Българските обичаи (от обич) и об-реди (духовен ред, подобно на етимологията на думата орден)  са ритуални действия  синхронизирани  със Слънцестоенето и  произтичащите от Слънцегреенето  форми и цветове на Вездесъщия Живот.  Творението за предците ни е жив и видим иконостас на невидимата реалност, изобразяващ небесни свещени събития, циклично повтаряеми  и в ритуалите по самите празници, пълни с духовно съдържание.  Еднакво в природата на света и на човешкото същество, сезоните на сеене и жънене, женене (съединение) и раждане и смърт( което е също вид посяване тялото в земята за да възкръсне) затварят Кръг, чиито център е Живота, около който се въртят и взаимоотношенията в семейството, рода и народа.  Словото на  „магическото” действие огражда свещената територия в която се проявява Духът, обитаващ в събора на Старообрядната Вяра.  Благослов и разчупване проклетия, съд над духовете и сбъдване пророчества и интимни  блянове, това не са (и не трябва да са) просто пожелателна традиция, лишена от съдържание, но движения и теургия на Духа (или могат да бъдат такива), точно както за разлика от  маскарада, истинското „кукерство”  разпознава  духовете (а и те него) и има власт над тях…

Образната  Реч е слово от Бог Словото,  което обитава в дома и домочадието, и всички съдове на този дом се превръщат в свещена посуда в ръцете на тайноизвършителите (а не като афиширана пред всички фестивална програма). Домашното огнището, около което се извършва обикновено мистерийната драма, се запалва от  Огъня на Духа, Който като Стопанин на Дома, както стопля и храни членовете и техните телесни части, може и да изгори презрителите и всеки неканен гост или злоупотребяващия с гостоприемството Му.

Тази Старообредна  Вяра е една и съща от хилядолетия. Свидетелство за  почитта и култа към предците намираме в артефакти  още през енеолита, като култови глинени фигури върху домашни  олтари /виж  снимката към заглавието/.  Главата на дома и жена му  като негова по-мощница (опълномощена в силата на действието), представляват светата общност на живи и починали, рода, чиито първо-роден пра-отец е приел своето бащинство от Бащата на човешката раса–от самия Бог, а пра-майката – живот от Раждащия Живота Божий Дух (при гърците –„богинята Майка”). В Свещената българска традиция всяко семейство в съдружие с другите семейства честват заедно общите корени на рода (и родовете) и така образуват сакралното пространство на събора на  Старообрядната Вяра. Така Божественият патриархат и матриархат на свещения род умиротворяват всички около празничната осветена  трапеза, където живи и покойници са заедно в Духа Божий.

Мисля, че е ясно дори дотук само, че този „ТОК” на Божествената Сила, не може да протича там къде са скъсани взаимовръзките поради непростени грехове. Така можем лесно да си обясним тоталния разпад в българското общество и семейство, липсата на солидарност, невъзможността дори прости инициативи и каузи за бъдат доведени до край при такова отчуждение…

Нека го онагледим в Хорото. Хороиграенето очертава слънчевия йероглиф, като в центъра е Слънцето на общността – Бога на богарите. Дънов не си е измислил  кръга на паневритмията, но е взаимствал от много по – древния  и богат в многообразието си модел на Орфикониката–  мистерийния танц на жива и нежива природа около Гласът на Орфей (повече за нея в „Тракийският Орфизъм за напреднали” 2007).

Но както не се пие от нечист съд, така и няма такова изпълване с Духа, когато  сме с нечисти помисли, клюкарствали и злословили ближните си. Как без поискана и дадена прошка на осъзнавани и несъзнавани грехове към братята и сестрите от общността, ще осветим общото пространство в което да бъде призован и явен Божия Дух? Ако е скъсана връзката помежду звената и брънките на Събора, как ще се единим в Единствения без да се съединим помежду си в любов с прошка?

Няма как докато „поемаме вината с мезе” (както наглееха комунистите през прехода, когато ги призоваваха към покаяние) да има помирение в българското гражданство. Без покаяние и прошка за миналите грехове (включително историческите, както и към покойниците ни), не можем да продължим заедно към общото добро бъдеще.

Къде грешим? Където е Човешкия Син, там също така присъства съблазънта на човека на греха. Където е Правдата, там е и беззаконието, където живота, там и погибелта –на границата на възприятията ни и реакциите навън към тялото ни или към другите, във  взаимовръзката и взаимодействието със заобикалящата ни действителност, в нашите всекидневни избори.  Затова всъщност грехът към другите е престъпление към проявеното от Христос в тях и в света, беззаконие спрямо  Битието в което сме поставени да се движим и съществуваме с цел да потърсим  и открием Словото на Живота…

Но за каква прошка изобщо говорим  в общество в което думи като грях, срам, вина, страхопочитание, се считат за някакъв анахронизъм и остатъци от „мракобесното” християнство. Нали така ню-ейдж „евангелието” анатемосва всичко християнско и диша омраза към всеки, който изкаже съмнение относно „ божествеността” и „непогрешимостта” на всяка  самообявила се за нов христос „водолейка”…

На пръв поглед няма лошо в стремежа към освобождение и прослава на човешкото същество, но дали това е  вярната посоката, това ли е пътя за обожествяване? Ако някой вони от мърсотия и се разхожда гол по улиците, колкото и да  бяга от Светлината, която разкрива състоянието му, и Водата, която може да го умие, НЕ значи че няма да се разболее и погине в животинското  си безумие.  Разбира се, най-удобни обекти на омразата  стават  тези, които добронамерено предлагат на боледуващите лечебните  средства. Затова днешните „освободители” от „опиума” на религията (но сами те– роби на разврата), оправдават ненавистта си към  разкриване окаяното им състояние, с  „властовите манипулации” на „жреческото посредничество”. Имитациите и злоупотребите  със  истината, не могат да я анулират, защото нейните неумолими закони продължават да действат и спрямо тези, които ги пренебрегват.

Какво е съ-вестта, ако не субективния съ-свидетел в нас  на Гласа Божий? Не е ли инструмент на Духа, който синхронизира вътрешната интуиция със Знаците отвън ? Не е ли обаче очевидно, че поправлението  като вътрешен акт е невъзможно да се извърши отвън (от други човеци), което още повече сочи към духовния и Божествен произход на Съвестта, като  външните „дразнители” само Я активират, за да  събудят нейните носители и да се  погрижат за нейната чистота и сила, за да не прегори и замлъкне завинаги.  Каква би била Европейската цивилизация (оттам и световната) без себевъздържането, без моралното култивиране на памет, разум и творчество, без нравственото себеограничаване заради  милосърдието и любовта към другия, отвъд инстинкта за телесното самосъхранение? Щяха ли да се родят произведения от умове, надмогнали нагоните и похотите, щеше ли да ги  има героите с тяхната саможертва за бъдещите поколения, всички тези които се опълчиха срещу насилието на човек над човека? Или още щеше да съществува робството, деградацията на звероподобните, защо не и човекоядството (нали при животните дори майки изяждат новородените си). А къде щеше да е семейството, което сега се опитват да унищожат проповядвайки противоестествените и безплодни сексуални извращения.

Отказа от и отричането на споменатите в началото себекритични себеусещания (срам, вина, грях…), не означава че отсъстват  като състояния дълбоко скрити в нас, а само че сме избягали от себе си и сме пуснали други анонимни стопани да владеят над нас. „Заметеното  под килима”, подтиснато в „мазето” на нашето подсъзнание, непременно ще „избие” разрушително в тялото или душата.

А това, което някой наричат „освободеност” и естественост, не означава нищо друго освен, че са станали   лицемери, безсрамни, безочливи(слепи), нагли, безскрупулни и безкритични към себе си. Загубили  Свещеното, няма какво да почитат в благоговеене (още една забравена в социума думичка), нищо друго не им остава освен да пропагандират самозаблудата, че няма пред Кого да отговаряме за делата си, за това което правим във и със телата си, които са ни подарени  и могат всеки един момент да бъдат отнети по преценка на Дарителя… Като предшестваща и зачеваща греховете към другите, неблагодарността спрямо Отеца на човешката раса, е коренът на престъпленията.  Колко лъжи и хули  в дълготърпението Си е понесъл,  като и  досега Го „убиват” в сърцата си, за да живеят „свободни” от Неговото Съществуване. Но какво би отсъдил  Стопанинът на Творението за  всички  присвоили егоистично за себе си от Неговите блага?

Колко удобни за човеците днес са разните измислени учения, извращаващи древното знание. Колко лесно и безпроблемно е един „бизнесмен”, който е ограбвал и насилвал, да се „осъзнае” чрез „ведическо” хранене или йога упражнения и сеанси „очистващи” от негативните енергии, и „хоп”– ни лук ял, ни лук мирисъл… Глупци, кого заблуждавате? Най-вече себе си. Нима мислите, че ще се скриете от Всевиждащия? По-скоро като камилоптицата заравяте главата си в земното, но  оставате голи и беззащитни  пред невидимите за вас. Безличната Вселена няма да ви чуе в деня на бедствието ви, но Оня, Който прониква и до най-тайните кътчета на сърцата ви и знае тайните ви дела и страхове, ще ги изведе наяве и ще въплъти ужасите ви… Знам, предпочитате  всякакви „кармични прераждания”, безлични „космически” закони, но никога Бог–Субект, Когото НЕ можете да манипулирате, защото  пред  Лицето на Божествената Индивидуалност няма как да се себеоправдаеш. А ВСЪЩНОСТ уникалното ни пребиваване в тяло, във физическата действителност, самия факт на това , че съществуваме и сме част от единственото Битие, което дава живот  на всички сътворени същности, е МЯСТОТО на нашето изпитване дали сме достойни, дали оценяваме подареното  ни, обичаме ли милосърдието, истината и правдата, добротворци ли сме…, за да останем в Божествения Живот и отвъд сянката на материалното покривало.

Много лесно Този,  който ни наблюдава и ни въздава според  самонадеяните ни думи и себични дела, може да „провери” истинността на хвалбите ни. Повярвайте –  всеки  има праг на унижението, състояния, които да поставят персоналното му самоуважение в риск, положения,  които могат да го изхвърлят от социалната му  среда. Как ще се утеши посраменият, с какво  ще запълни  липсата на достойнство, това вътрешно усещане за празнота? Когато излязат наяве  тайните му грехове пред близки и далечни, дали  престъпленията си ще нарече правда? Това правят терористи, анархисти, нацисти и комунисти, но тази самоубийствена заблуда е крайното състояние на обладания от гордостта. Защото когато заченатия в похот грях се развие – стига до смърт, каквото въздаяние приемат в тялото си всички безсрамни и нечестиви (загубили чест и съвест) в окончателното следствие и крайна дестинация на идеологията и пътя на Беззаконния… Дали пред прага на гибел и страдание сме толкова безстрашни? Разбира се гневът Божий е реалност, която е видима в съдбите както на отделните човеци, така и на цели народи и империи. За едни те са време на изпитание и поправление, за други гибел в закоравяването на сърцето.

„Болкоуспокоителните” практики, притъпяващи съвестта, вероятно „помагат” някои да се чувстват в състояние на „невиност”, безметежно и безумно безстрашие, непогрешимост…? Но ако загубим инстинктите за духовно и душевно самосъхранение, как ще оцелеем в  този „сървайвър” на съвременната джунгла от самозадоволяващи се индивиди и глутници от социални хищници…?

Как да дойде изцеление, без диагноза и лечение? А вътрешните духовни рани  са източникът на всяко бедствие. Можем ли изобщо да бъдем възстановени без да приемем реалността на нашата греховност и вина? Нека всеки, който папагалски повтаря мантрите на „вярващите” в себе си, да се замисли върху всичко това, защото НЕ можеш  да откриеш, придобиеш  и поправиш  себе си без болката от видяното в орфическото огледало на Човешкия Син. А Той  прощава, очиства  и възстановява. Поне пред Него можем да сме напълно открити, защото в Неговата милост, в  снизходителната Му  и съ-страдателна Любов, намираме пълно разбиране, за да ни поведе към земята на правдата Освобождаващия Дух…

Ще завърша с каквото започнах, което с особена сила важи за църковниците (принадлежащи към разни вероизповедания, религиозни партии и всякакви други„езотерични” сборища). За каква „любов” и „прошка” към другите става въпрос? Себична и обсебваща, всъщност похот, която обличат по своето си мнение с такива велики Думи, станали обаче банални в устата на лицемерите… Каква прошка – по-скоро чувство на „морално превъзходство” и напомняне дълговете на другите към собствената особа.

За да има действителна и променяща света ни прошка, трябва да има първом осъзнат грях. Както осъзнат от този, който я иска, така и от този който я дава. Защото само осъзналият собствените си недостатъци и грехове спрямо Бога, е способен наистина да прости и на другите. Такава е и призователната формула в учението на Човешкия Син в молитвата „Отче наш” – „прости нам дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници”. Така са я пазели всички древни християни,  включително (и особено)  непростените от правоверните – богомилските последователи на Христос. „Ако вие не простите на човеците, нито Отец ви ще прости вам…”–казва Синът. И питам – как мислят християните че им е простено, ако са толкова непростителни помежду си, да не говорим спрямо другите…

Но ето лекарството дадено пак от Великия Праведник:

„ И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара, и иди първом се помири с брат си, и тогава дойди и принеси дара си.”/ев. на св. Матей/

Предлагам (съвсем сериозно) в Деня на Прошката (а и не само тогава, но и през цялата година), да отиваме при тези, които знаем че имат нещо против нас и да ги изслушаме, дори и да мислим, че несправедливо ни обвиняват. И това ще ни се вмени за правда, като поставим като Свидетел и Мир между нас Него – Всевиждащия и Всемилостивия.  И тогава, когато всеки осъзнае грешките си, да ги признаем и изповядаме пред другите (така ще имаме социална отговорност да се променяме), и да живеем в постоянна метаноя (буквално на тракийски=трансформация).