Свещената територия на Тракия и нейната Духовност имат една аксиома, която доказва Христоявлението като орфическо Богоявление.

“Духът на пророчеството е свидетелството за Иисус”

– разкрива Ангелът на светия апостол и тайновидец – Йоан, любимия Христов ученик, написал книгата на Апокалипсиса, според видението и откровението, дадено му от Него. Християнството, от Едем и до века, е единствената пророческа Ре-лигия (на Ре-чта Божия), която разкрива замисъла на Провидението, сиреч Промисъла на Божествения Субект-Личност, Който, ако и да е извън времето и пространството, каквито ние ги познаваме (т.е. Той е трансцендентен), пак явява и случва Своята Воля “вътре” в пространството и времето на нашето измерение и действителност, според Предузнанието и Предопределение на Своята Божественост и Всемогъщество.

“Христос е същият вчера, днес и вовеки”

това са думи на св. ап. Павел, които най-добре обясняват защо евангелските исторически събития са предварително познати на орфическите адепти. От случващото се в пророческите мистерии много преди идването на Спасителя в Израил (в Палестина), посветените траки са знаели това, което предстои да се случи исторически в света, тъй като то вече се е случило в реалността на Битието на Бога, защото каквото “става” на небесни (духовни) места, непременно ще се сбъдне на своето време и в земните измерения. Затова и Господната молитва („Отче наш”) е призоваване на Волята, Царството и Името Божии, които са „на небесата”, за да “слязат” (и се случат) „на земята”. Същата духовна взаимовръзка “по тракийски”, е много точно засвидетелствана и в битийната драма на първочовека Атам (отразена в книгата “Атам” от настоящия сборник).

“Аз Съм, Алфа и Омега, казва Господ Бог, Който Е, и Който е Бил, и Който Иде (Който ще Бъде), Всемогъщият…”

(Апокалипсис / Откровение на св. ап. Йоан) – казва Богът Исус Христос, Вседържителят на всемира, явен в историята на вселената и човечеството.

Как бихме могли да прозрем днес Всеприсъстващия, ако не Го разпознаваме в Завета на предците си, как можем да провидим бъдещето, изплетено като дела и съдби от Ръката Му, ако не разберем първо Неговия замисъл и проект в градежа Му от живи камъни (ученици и посветени), разкрит на Неговите последователи още от най-дълбоката древност? Или как можеш да прозреш бъдещето си и пътя, по който трябва да вървиш, ако не разбираш настоящето си и накъде отиваш? А как би разбрал накъде отиваш, ако не си осъзнал от къде идваш, или поне къде се намираш според духовните координати на твоето битие и съществувание? Оригиналното автентично Християнство в своята същност е пророческо явление, затова апостолът предупреждава:

“да не презираме Този, Който говори днес от небесата…”

В това отношение не можем да отминем очевидната приемственост на новозаветното християнско откровение от орфическото Христопознание, като традиция на пророците-оракули в Тракия. Цялата Богооткровена Вяра на нашите предци е основана на Думите и Знаменията на тракийските оракули-пророци. Никой не може да отрече това уникално в световен мащаб явление в Тракия, а именно – Ре-лигията на Божествените оракули, тъждествена на тази на старозаветните пророци, и продължила като приемственост в харизматичните практики на християнските светии и апостоли.

Мнозина (особено между християните и юдеите) днес омаловажават факта, че именно Орфей е най-древният известен оракул-пророк на Слънцедатния Бог Исус (Дион-Исус) и основоположник в древния свят на цялата пророческа традиция на Божеските съсъди-явители на Божествената воля и думи. Забележете, че тук не иде реч за някакво „врачуване”, „гадаене”, или търсене на безлични, стихийни, “енергийни” и други човешки, некромански или демонични “източници” (т.нар. „канали”), нито за някакви интуитивни „просветления” под упойката от дрогата, характерни за беснуващите шамани у другите езически народи, но тук в Тракия настъпва чрез пророка-оракул изявяване на Единия Бог-Творец, наставляващ, изобличаващ и съдещ всички твари, без лицеприятие, според тайните им дела и помисли. Тук става дума за основани Заветни Отношения между Единия Бог и Неговия богоизбран и посветен народ, чрез посредничеството на Неговия оракул-пророк.

Уместно е да се запитаме: „Защо днес в обичайното християнство липсва пророческото слово на Бога?” Този въпрос стои като предизвикателство пред богословите, защото за да отговорят на него, те трябва да излязат от блатото на посредствеността и да се върнат в Култа към Бога Исус Христос. Защото само ако следват Думите Му, които Той говори днес към човечеството чрез съсъдите си, тогава Присъствието Му ще се върне и ще яви Славата Си. Нека излезем отвъд празната схоластика и следване по човешки учения, които не отчитат факта, че ако и Христос да стана Човек,

“Неговите мисли не са като нашите, нито Неговите пътища са човешки”.

Уникалната характеристика на Христос (Дионът) Исус, която Го разкрива като „Бога-познат” сред посветените в Тракия още от Началото, е Явлението Му като „непрестанно идващото Божество”. Той – Богът-Слово, Който идва и се явява на чакащите Го, е описван в свещените писания изключително „по тракийски начин”. И в книгата “Откровение на св. ап. Йоан”, идващият да съди света Бог е обрисуван точно като Тракийски Конник (Херос), начело на войска от хероси – напълно според хилядолетната мистериална традиция на Тракия. Божието Слово язди на бял кон, а от Устата Му (уста на тракийски = оракул) излиза Двоустият Меч – Ромфея Дистомос1 (известното изключително тракийско оръжие), с който пронизва цялото творение – образ-символ, олицетворяващ Сътворяващата Реч на Бог-Словото, без което “не е станало нищо от това, което е станало” (Св. Евангелие според Йоан). Това е могъщото въздействие на Вездесъщата Реч на Христовото “тракействане”, така детайлно засвидетелствано от възкръсналия Лазар в книгата “Лонгинус”, поместена в сборника. Според посланието на св. ап. Павел към солунците, това е “дъхът от устата Му (оракул), с който Господ Иисус ще погуби нечестивия…” Но нали Йоан – любимият ученик на Спасителя казва:

“Бог е любов”!

Как тогава можем да проумеем привидното противоречие в думите на Княза на Мира – Иисус: “Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята, не дойдох да поставя мир, а меч,…огън дойдох да хвърля на земята…”? Такова е било и разбирането на древните тракийски орфици, които наричат Дион-Исус, също с епитета Арес (“воюващ бог”/„война”), който е Ерос („любящ бог”/„любов”), и същият е техният Херос (букв. „Всепобедителят”), така както го засвидетелства и книгата “Арих” в потвърждение на Апокалипсиса на св. ап. Йоан. Какво означава всичко това? То означава, че Бог, Който е Огън пояждащ и Вселенски Съдия, от любов към нас воюва срещу безплътните сили на тъмнината в името на Правдата и Спасението на Своето избрано човечество.

За първи път чрез сборника, читателят ще разбере подробности относно произхода на еврейските патриарси, като династи по линия на царете-пастири, известни в историческата наука като “хиксоси”. Още по-голяма е изненадата относно такива важни подробности, като например, родовата принадлежност на Соломоновата майка – Батшеба (Витсавее), която заедно със своя първи мъж – Урий, принадлежи към гетския тракийски корен и споделя една и съща заветна Вяра с верните Богу. Важно е да отбележим, че тази кръвна линия влиза в телесното родословие на по-късно въплътилия се в историята Бог-Спасител Христос. Излизащата наяве топла връзка между духовните елити в древния свят, разширява представата ни за духовната традиция на посветените, като разчупва закостенелите тесногръди разбирания и фанатични представи за неповторимост и единственост на палестинската юдейска традиция. Както става ясно от прочита на свещените текстове, Моисеевата мъдрост е продължение на традициите на древните тракийски мъдреци, създатели и благодетели на древноегипетската цивилизация, чийто възпитаник е самият Моисей. Дори Кивотът на Моисеевия завет с Бога не е първият прототип на подобно съоръжение, но е точно подобие на свещените “кораби-носилки” на Божеските реликви в Египет, а преди това и в Тракия, както потвърждава и съвременната археологическа наука. И ако за старозаветните свещени текстове на еврейската общност, археологическите потвърждения и исторически сведения са твърде оскъдни до този момент, то описаните в Тракийските хроники събития, места и веществени паметници, са многократно потвърдени и засвидетелствани от артефакти и археологически доказателства. (Проблемът е, че ако и да изобилстват с много повече материални доказателства и исторически обекти, тракийските (богарски) светини все още не са така широко известни, защото и до ден днешен те не се радват на такава медийна и финансова подкрепа от усърдни лобита, както например, тези на юдейските инициативи.)

Връзката между народите, заветите и словата на посветените в Тракия и в Палестина, е засвидетелствана в книгата ”Нави” (поместена в настоящия сборник), като тази взаимовръзка е документирана по времето на възстановяването на Храмовото служение в Йерусалим и текстовете на Тората (Моисеевото Петокнижие) след Вавилонския плен, по инициатива на книжника Неемия, като преписи, съхранявани в библиотеките на храма на Дион-Исус в Пере и други книжовни центрове в Тракия, се завръщат обратно в Палестина, заедно с придружаващи ги тракийски книжници-принцове, чрез които се възстановява свещенството и свещената книжнина сред Израилевия народ.

От тези свидетелства става ясно, че тракийското храмово служение е много по-древно от това на Израил в Палестина, като негов учредител е самият легендарен праотец Орфей (от чието име по тази причина произлиза и тракийската дума за „храм” – “орфей”). Известен е и с името Храмес (на гръцки – Хермес), и се знае, че въвежда и храмовите песнопения – свещените еподи, заедно с инструменталния акомпанимент на славословието. Тази най-древна практика е отразена и потвърдена в артефакти по цялото Средиземноморие, по всички места с доказано присъствие на траките (като най-древните фигурки, изобразяващи Орфей свирещ на арфа, са намерени на Цикладските о-ви и датират от около 4то-3то хилядолетие пр. н. ера). Еврейското храмово служение възниква цели хилядолетия по-късно (като най-ранното такова е в скинията-шатър и е паралелно по време на подвизите, в които участва Орфеос – “Вторият Орфей” – все събития описани в книгата на “Навите”). Следователно, много векове след “еподите” написани от патриарха на Храмовото служение – Първия Орфей, йерусалимския цар Давид написва своите „псалми” и въвежда хвалебното богослужение в Израил. Както четем в книгата “Нави”, известните тракийски химни – “ситалки” (по името на съчинителя им – цар Ситалк, споменавани и в чуждите писмени извори), са уникални еподи, съхраняващи автентичната реч и музика на божествените адепти. В книгата, където има и откъси от запазени “ситалки”, в превода умишлено е търсено да се запази и подчертае приликата с Давидовите псалми, защото такава връзка очевидно съществува (но влиянието най-вероятно не е в онази посока, каквато инерцията на общоприетото статукво навежда неинформирания предразсъдъчен ум). Не е случаен и фактът, че днес мнозина изследователи намират подобна прилика и очевидна приемственост у някои библейски псалми също и от по-древните египетски химни. А ние вече знаем, че Тракийската традиция е още по-древна дори от Египетската.

Не са за учудване и откритите подобни аналогии, които съществуват между свещените законодателства на древния свят, защото както и свещените писания ни свидетелстват (както тракийски, така и палестински), древните им автори споделят поклонение към един и същ Бог. Тези свети династи, над които е царувал като Цар над царете сам Всевишният и Неговото Слово, са водили племена, родове и езици към самосъзнанието на Единия народ (нация в съвременен смисъл) и едното избрано въздигнато човечество, говорещо Езика и призоваващо Името (Имената) на Единия Бог. По подобен начин през средновековието (преди епохата на Просвещението, времето на революциите и национал-освободителните движения, когато в Европа се появяват отделните нации), под властта на своите династи и църква, народите все още са имали светоусещането за Единството на Християнския Свят (макар и далеч от разбирането за една Христова нация). Така, под влияние на проповедите на Августиновата школа за Небесния град, слизащ на земята, и полемиката в полза на кръстоносните походи, европейците неосъзнато търсили всеобща духовна Родина – една единна Държава на Духа, които разбирания те очевидно възприемат от готските (гетски, т.е. тракийски, а не германски!) царства, разпрострели се по целия континент при разпадането на Римската империя (за което свидетелства и книгата “Арих” от настоящия сборник).

Следва продължение…

Pinterest

Споделете

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • LinkedIn
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email
  • RSS